Най-неочаквано се присетих /много я обичам тая дума, нека да е цветист родопски диалект/. Била съм на не повече от 5. Тогава ме гледаше баба ми по майчина линия. В другото село. Колко беше хубаво. Дядо ми-алкохоликът беше починал вече. Баба ми се сдоби с кафяво магаренце, всъщност доста възрастна магаричка - стара душеца -  дребна и кротка. И с малка каручка, правена специално за Прънка. Не знам кой я беше нарекъл така, но си знаеше името и радостно ревеше, когато го чуеше. Всъщност тя беше пенсионирания транспорт на другата баба, отпуснат на доизживяване.  Беше задушен летен следобед. Тръгнахме към някакви ниви ли, ливади ли и по пътя ни заваля. Много, силно и обилно. Измокрихме се до кости, но все пак стигнахме целта. После ни изсуши слънцето. Баба ми върши, каквото върши и тръгнахме да се прибираме. Пътят ни минаваше през борова горичка. На една полянка, по-точно равно местенце, баба ми разпрегна и хукнахме за гъби. Масловки  - кога бяха изникнали и пораснали, но жълтите им шапчици бяха набучени с борови иглички. Събрахме доста. И това беше най-вкусната чорба, която вечерях. Вече не помня какво направи баба ми с останалите - може би ги е изсушила, раздала, но и да е имало друга манджа с гъби - не помня. Останал ми е завинаги тоя вкус - на гъби, лято и радост, радост от подарък.