Графомания :: Есенна миниатюра

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

10.11.2011 16:57 - Есенна миниатюра

Прочетен: 1534 Коментари: 1 Гласове:

Последна промяна: 10.11.2011 18:48

Една жена седи на дънер, препича се на ноемврийското слънце и разплита стара жилетка. Жената е щастлива. Говори с дебелия черен котак и му подхвърля кълбото, което сръчно навива. Котан мързвливо се извърта, колкото да й угоди, но кълбото се търкулва по наклонените плочи и се спира чак в пръстта, дето доскоро бяха доматите. Сега е зарината с листа от крушата. Накуцвайки, жената става да го прибере и се смее на котешкия мързел. После грабва метлата, мете шумата и я събира на малки купчинки, които нощния вятър отново ще разпилее. Нищо, тъкмо утре пак ще има работа. А сетне ще запали печката и ще продължи да изгаря миналото си - дано най-накрая да го забрави. Когато беше млада и четеше книги, вярваше. че това е богатство. И ги трупаше. Сега ги намери във влажното мазе - смачкани, пропити с влага и неизтриваема миризма на мухъл. Добре, че вече не й пука. Единственото ценно са здравето и парите. Не ония големите, а малките, които ти дават радостта на дребните покупки, хляба, добрата храна, възможността да не си на ръба. Тааа - книгите горят трудно. Топлят дори, защото едно време кориците са ги правели от дебел пресован картон. Успяват да разпалят суровите тазгодишни дърва. "Малко полза поне да имам от тия ..." мрачно се усмихва жената и с някаква лудешка ярост разкъсва поредното умотворение. Да можеше така да изгори и мозъка си, да започне на чисто. Или поне да изтрие тия двайсет и пет години. Години на търсене, години на мърсене, години, в които селското дете порасна и научи за живота в града. Само дето не успя да го хареса. И ето - върна се - болна, без пари, увисна на гърба на брат си /така го чувства/. Сега си говори с котака, мете двора, събира шипки /където все още има/ и шишарки за печките, чувства се безполезна и понякога плаче нощем... Има кредит за плащане и се мо;ли за чудо. Една подивяла, вече остаряла самотница, която нищо не иска и нищо не чака. Освен милостивата смърт. Но дотогава - радва се на слънцето и малкото възможности да бъде от полза. Ето, че дебеланчо отиде да пие вода от купичката, която му сложи. Жената се усмихва с развалени зъби, приглажда оредялата си косица и присяда на отесания дънер с голяма чаша кафе да се порадва на слънчевите ласки. В краката й се търкулва дебелия черен котак и дори замърква унесено.

Нагоре