Есента дойде... 
Повтарям си го непрекъснато, като мантра, сгушена под мекото одеяло.
Дъждът потропва, вятърът го гони, а старият кипарис стене и рони зелени шишарчици.
Помня го от дете - "Елата", така му викаме. Защо и от кого е засаден - не знам. Денем в клонките се крият врабчета и някакъв заблуден кълвач равномерно почуква.
Някога баба ми късаше от ниските клонки,  тикваше два цвята червено мушкато и отиваше на погребение. Сега няма клонки, които да достигнеш без стълба.
Лежа, пуша и мисля... 
Роден дом - дали все тук се връщам, защото пъпчето ми лежи скрито в старата дамска чанта на мама?
Дали ми липсва асмата, под която се слагаха две маси и щастливо оригвайки се пиехме "Етър" и "Швепс"?
Дали ще порасна и ще те ремонтирам, мой дом? Или, май, си те харесвам такъв - с огромната изба, с малкия зимник, с дъговидните прозорци и модерните навремето арки на покрива? Със старите печки, които така хубаво топлят във ветровитата нощ, а кюнецът почервенява от силния огън.
Превърнала съм стаята си в музей на безгрижното детство - старото пружинено легло, книгите и картините.
Липсват само кичозните ковьорчета с разни плашещо грозни Червени шапчици и зайци.
Двете възглавници с пак такива грозни  котки,  шаблонно изрязани от  кафяв плюш, които ме гледат вече трийсет години през жълтокопчестите си очи, се пъчат на новия стар диван - модерен, разтегателен,  а под матрака, грижливо увити в найлон и нафталин, чакат своето време вълнени килими с лилави цветя от незнаен вид и сорт..
И живите котки на перваза ми. Добре, че е мрежата, иначе ще мъркат целодневно на дивана.
Всъщност,  любим склад за вехтории - моето убежище.

уютно убежище (като дума за място на бягство детството ми се струва най-щастливото убежище;)