Викаме "Бърза помощ", защото личната е в отпуск. Влизат две докторки, мъкнат някакаъв кардиограф и заключават, че сме за болница. Линейката е оборудвана, но кислородната маска е изплескана с какво ли не, дори и кръв . Дотътря ни до Спешното и след не много чакане - около три часа сме настанени в хирургично отделение. Правят торакоцентеза, болната спи, а аз сменям чаршафа с помощта на другата придружителка - дебелата санитарка не иска, щото прясна била раната и такива едни. Опъвам се на столче, с крака на леглото и след малко трябва да ставам. Всъщност минали са два часа. Слизаме за кафе и закуска. Така си минава един месец. Болната си лежи, вакуумът аспирира, слагат инжекции, системи. Всеки ден е един и същ - разбуждат те в 6, пишат температура, пиеш кафе - или в кафенето на двора, или на стълбището с цигара, после памперси, чаршафи, за които молиш санитарките. После дърпаш пердетата - като започне от 10 до 5 следобед пече немилостиво и няма разхлаждане. Закуска, обяд, вечеря - дебела филия черен хляб с нещо си или недоварен фасул, и ли нещо с името "супа". На третата сутрин с учудване забелязваш, че тук не са почитатели на дезинфекцията - пода се замазва с чиста вода,която в краен случай се ароматизира с откраднат шампоан. "Забавленията" са сведени до кафе с цигара, душ, вестници и 3.50 за 24 часа телевизия. За късмет в стаята има и свободно легло - твърдо и покрито с калъф от кафява изкуствена кожа. Преди сън - кафе на двора. Мирише на влажна почва и свежа трева. Посетители - като извънземни, мъкнат торби с какво ли не, после бързат да се приберат... Предстоят ти толкова цигари и размисли на стълбищната площадка. Там става течение, диша се, е и разговор можеш да завържеш - я с болен, я с придружи тел. После - телевизия, книга, сън... два-три часа, когато пак ще се завъртиш в колелото - да мериш, да сменяш, да молиш, да гониш доктори и сестри. Светъл лъч - млад лекар, загрижен и делови, дава 24-часово дежурство. Пита през час как е болната, разпорежда се за екип за другата, а усмивката му те стопля. Благодаря, д-р Костов! Дали след десет години ще станете като колегите си? Дано не.  ПП - историята завърши банално. Изписаха ни , а Ани почина в съня си след десет дена .

Близо 2 години баба ми бе "така", с майка ми и вуйчо ми съм се редувал, сменях памперси, храних я с лъжичка и я къпехме на стол обаче аз и майка ми...

После баща ми беше болен от рак, там няма да влизам в детайли.

Той почина началото на тази година, а баба ми година преди него!

...

Българските болници и лекари не се нуждаят от коментар. Срещнах няколко чудесни доктори (наистина изключителни), другото беше боклук!

...

Жалко за твоята Ани, БРАВО, че си положила грижи и си помогнала!

И - много съжалявам, че и се е наложило да преживеете всичко това :(((

За толкова тъжни неща. ..
Поздравления за написаното, щом си имала сили да го споделиш,значи горчивината ти е била силна ...
И дано,все повече д-р Костовци по болниците ни....

И аз така се моля - повече такива Човеци - беше като оазис в пустиня това момче. Пу-пу, да не дава Господ!!!

истинен разказ - българските болници и лекари не третират болните като човеци